Докато бил в училище Салвадор Дали се блъснал челно в една мраморна колона и пострадал доста. Когато го попитали защо го е направил, той отвърнал, че било, защото никой не му обръщал внимание.
Ако бебетата и децата не получават това, от което имат нужда в началото на живота си, ако не се чувстват забелязани, ако не са сигурни, че някой ще им откликне, може да останат завинаги в това състояние на търсене на внимание. Точно тогава за вас – и за останалите хора – те стават досадни.
Бихме могли да се изразим и по друг начин: не можете да „разглезите“ едно бебе, като проявявате прекалено много отзивчивост към сигналите му. Благодарение на времето, което му отделяте в самото начало на живота му, детето свиква нуждата му от общуване да бъде задоволявана. То приема това за даденост, знае, че може да разчита на него, и не се налага да продължава да го търси. Ако детето не получава достатъчно внимание, е възможно да си внуши, че може да бъде себе си само когато оказва директно влияние върху околните чрез поведението и емоциите си.
Детето, което получава достатъчно внимание, ще се чувства сигурно, няма да се налага да мисли само за взаимоотношенията си, да са вманиачава в тях, нито да смята, че трябва да прави някакви номера – да скача през обръчи или да се блъска в колони, за да е сигурно в тях. Ако не откликвате на повечето опити на детето си да привлече вниманието ви, те ще стават по-шумни, а с възрастта и по-невъзпитани. Отрицателното внимание на родителя е по-добро от никакво внимание, защото тогава детето поне знае, че присъства в съзнанието ви. То се чувства принудено да се държи разрушително, което, разбира се, прави пропастта ви още по-дълбока.
Веднъж започнало да се държи така, с детето все по-трудно се излиза на глава и все по-трудно му се обръща внимание, което е срамота, защото точно тогава то най-силно се нуждае от внимание, за да се възстановят пропуканите отношения.
Ами ако отношенията с детето ви са нещо като вечна битка, в която вниманието е единствено с отрицателен знак, и ви носят само раздразнение? Първо, може би трябва да избягате някъде далеч от детето и дома си, за да се освободите от гнева, който се е натрупал във вас, без да навредите на някого. Това би могло да стане, като поговорите с някого, който няма да ви съди, или като влезете в шумоизолирана стая, в която да удряте по някаква възглавница и да крещите с пълно гърло.
За да си върнете старите отношения и да прекъснете порочните практики, можете да направите това, което психологът Оливър Джеймс нарича „бомбандиране с любов“. Според Джеймс, за да занулите емоционалния термостат на детето си – и бихме добавили, вероятно и вашия също, – трябва да прекарате известно време с него. Не просто „да си прекарате добре“, като правите разни неща за него, а да се бомбандирате с любов. Това е определен период от време с точно начало и край, в който детето ви диктува правилата. То решава какво ще правите и къде.
Бомбандирането с любов е време, прекарано насаме, затова го направете или вкъщи, докато другите от семейството са на гости на роднини, или ако можете да си го позволите, отидете на хотел. За целия период – от двайсет и четири часа или цял уикенд – детето ви, стига да е безопасно и законно, решава какво ще правите и ядете двамата. През цялото това време вие също често трябва да показвате искреното си разбиране и любовта към детето си.
Може да ви се струва, че когато го оставите то да решава и го отрупате с любов, ще засилите лошото му поведение, но не е така. Представете си, че се чувствате пренебрегнати, недоразбрани и мислите, че се държат зле с вас (без значение дали сте прави – ако го чувствате, значи това преживявате) точно хората чиито любов, мнение и внимание са вашият източник на близост и всичко значимо, и единственият начин със сигурност да привлечете вниманието им е да се направите на истинска напаст. Ако ви даваха тази любов и грижа, нямаше да ви се налага да се държите зле, за да привлечете вниманието им. Бомбандирането с любов дава на детето концентрирана доза внимание. Това упражнение също така прекъсва поведенческите модели на взаимна принуда и задава и на двама ви нов ритъм и модел на взаимност.
Фелипа Пери споделя, че в практиката си на психотерапевт е срещала зрели хора, които не могат да излязат от състоянието на постоянно търсене на внимание; в противен случай те изпитват срам или се чувстват, че не съществуват наистина. Ако не откликвате на повечето от сигналите на детето си, вие го учите да бъде манипулативно по същия начин. Други последствия от това са, че ще се откаже от взаимоотношенията като цяло и ще се превърне в човек, с когото е трудно да се създаде връзка. Не бива да пестите усилия, нито да търсите пряк път, за да дадете на детето си вниманието, от което се нуждае.
Вниманието не означава постоянно да му повтаряте „браво“ или че е „най-великото“ дете, това не винаги е най-доброто решение. Тук не става въпрос да се поставят оценки. Детето има нужда от обикновеното редуване, от двупосочния вербален или невербален диалог. Колкото повече подобно внимание давате на детето си от съвсем ранна възраст, толкова по-малко ще трябва да наваксва, когато порасне.
Представете си го така: родител и дете пътуват във влак. Ако детето седи, без да мърда , по време на дългото пътуване, ще се отегчи. Родителят трябва или да си играе, да рисува с него, да му чете, да поиграят на някаква игра, или през цялото време да му повтаря да се седи мирно и тихо. И за двамата ще е по-приятно да играят заедно или да си четат – да прекарат времето си в двупосочна комуникация, отколкото в увещания или постоянен шум, които е неприятен и за тях, и за останалите в купето. Често се случва също така, когато отделите малко време в началото на някакъв дълъг период, какъвто е пътуването с влак, детето ви да бъде погълнато от нещо, което първоначално сте започнали да правите заедно, и после да получите възможност да почетете книга или да си правите нещо сами, защото то няма да има нужда от вас.
Източник: “Книгата, която искате родителите ви да бяха прочели” – Филипа Пери
