Похвалата

Колкото по-опитни стават децата ни, толкова по-сложна става полезната обратна връзка. Представете си как биха реагирали повечето от нас на този обикновен въпрос на шестгодишното си дете:

• Зоуи: Мамо, виж! Харесва ли ти рисунката ми?
• Мама: Обичам рисунките ти!
• Зоуи: Така ли? Харесват ли ти дърветата ми?
• Мама: Страхотни са.
• Зоуи: (оглеждайки ги) Сигурно… Това е гората на вещиците.
• Мама: Страховито!
• Зоуи: Може ли да я окачим на стената?
• Мама: Разбира се, веднага след като сготвя.
• Зоуи: Добре … ще нарисувам още една. След 2 минути Зоуи вече е нарисувала втора, не толкова изпипана версия на първата рисунка.
• Зоуи: Мамо, виж! Харесва ли ти?
• Мама: Страхотна е!
• Зоуи: (разглеждайки разочаровано рисунката си) На мен не ми харесва … Не е хубава.
• Мама: Разбира се, че е хубава! Не говори така!
• Зоуи: Аз добре ли рисувам?
• Мама: Разбира се, сладурче, ти рисуваш страхотно! Искаш ли да порисуваш още, докато сготвя вечерята?
• Зоуи: Не … уморих се да рисувам. Скучно ми е … Може ли да гледам телевизия?

Майката на Зоуи толкова се старае да хвали дъщеря си и да ѝ дава позитивна обратна връзка. Но какво научи Зоуи от това? Че всеки път, щом надраска набързо някоя рисунка и я покаже на майка си, може да разчита на моментно приятно усещане от похвалата на майка си, но не и това, че рисунките ѝ са хубави. Че не може да вярва на собствената си преценка; добронамерената ѝ майка ще решава дали творбите ѝ са достатъчно добри. Че майка ѝ е прекалено заета да обсъжда с нея вътрешният ѝ свят (в конкретния случай – гората на вещиците), която я вдъхновява или я тревожи. Че макар тя сама да има съмнения относно дърветата, които е нарисувала, майка ѝ смята, че е прекрасен художник – може би майка ѝ не разбира достатъчно, за да ѝ помогне? Че тя тайно подозира, че не може да рисува дървета, и не знае как да се научи, затова най-добре е дори да не пробва, което ѝ дава още по-ясно доказателство, че е неспособна. Напрежението да поддържа репутацията си на „добър художник“ вече подкопава интереса ѝ към рисуването. Разбира се, майката на Зоуи прави това, което повече от нас биха направили, опитва се всячески да насърчава дъщеря си. Гордее се с вродения талант на детето си, които наистина изглежда рядко срещан. Тя би била съкрушена да разбере, че подценява пораждащия се интерес на дъщеря си към изкуството. За жалост децата, децата, които не придобиват увереност в уменията си, спират да изследват и да се упражняват и започват да търсят утеха в сравнително повърхностното (и не така удовлетворяващо) забавления от телевизията и компютрите, както прави Зоуи в случая, когато реше да спря да рисува и да гледа телевизия.

Нека съпоставим това с по-разумно използване на обратната връзка от майката на Грейс:

• Грейс: Мамо, виж! Харесва ли ти рисунката ми?
• Мама: Забелязах, че работиш дълго време върху тази рисунка! Какво има на нея?
• Грейс: Това е гора, в която живее една вещица.
• Мама: Еха!
• Грейс: Тя е зла, вещица, но ако стоиш на пътеката, тя не може да те хване.
• Мама: Значи има начин да си в безопасност в тази гора?
• Грейс: Да, виж, ето я пътеката.
• Мама: Какво облекчение. Страшна ли е вещицата?
• Грейс: Разбира се, нали е вещица. Харесва ли ти?
• Мама: Харесваше ми да те гледам как работиш по нея, защото беше толкова концентрирана и се виждаше, че изпитваш удоволствие от рисуването. На теб харесва ли ти?
• Грейс: Харесва ми пътеката. Лесно е да ходиш по нея и да бъдеш в безопасност. Но дърветата не са съвсем както трябва. Направих им кръгли корони. Трудно се рисуват дървета.
• Мама: Да …. дърветата са трудни за рисуване … Много художници цял живот се упражняват да ги рисуват. Искаш ли да разгледаме някои картини с дървета следващия път, когато посетим художествената галерия? Няма нищо лошо в това да рисуваш както си искаш. Можеш да пробваш различни начини.
• Грейс: Добре. Ще нарисувам нова картина и ще се упражнявам да правя дървета.
• Мама: (с усмивка) Харесва ми, че продължаваш да се упражняваш, за да ставаш все по-добра в това, което ти харесва!

Какво научи Грейс от тази случка? Че майка ѝ цени „упоритата ѝ концентрация“ и това, че ѝ харесва да се занимава с нещо. Че майка ѝ се интересува от вещиците във вътрешния ѝ свят. Че майка ѝ цени усилията ѝ, но и че тя е тази, която трябва да ги оцени. Че дори и опитните художници се упражняват. Че нейната собствена творба прилича по нещо на творбите в музея. Че може да пробва различни начини и да прави нещата така, както тя иска. Че тя решава дали да се упражнява още, но това ще доведе до резултатите, които търси в работата си. Че чрез творчески процес може с радост да сподели вътрешния си свят. Грейс се докосва до вродените си дарби, шлифова ги и се наслаждава на това, че може да ги сподели със света. Тя напредва бързо по пътя си към майсторството.